24 
— Ефектът е съвсем краткотраен — допълни тъжно Кристофър. — Не повече от десет минути. Никога не успявам да го задържа по-дълго.
Бартън изми ръцете си на умивалника.
— И винаги ли става така?
— Да. Досега не съм успял да го стабилизирам. Просто не съумявам да задържа предмета. Не ми стигат силите. Които и да са ония горе, доста са силнички.
Бартън изсуши ръцете си с една мръсна кърпа. Имаше замислен вид.
— Опитвал ли си илюзо-преобразователя върху някой друг обект? Може би ще ти се отдаде по-лесно.
Кристофър се надигна уморено и отвори вратата на гардероба. Той се порови вътре и извади малка картонена кутия. Приближи се и приседна на пода до масата.
— Виж това — той отвори кутията и извади нещо от нея. С треперещи ръце разви хартиената опаковка. Бартън клекна и надзърна над рамото му.
В ръката си Кристофър държеше топка кафеникав на цвят и ужасно изхабен канап, навит около дървена пръчка. Той погали с ръка канапа и в очите му блесна тъга.
— Опитвал съм върху това. Много пъти. Всяка седмица пробвам поне по веднъж. Какво ли не бих дал за да успея да го върна обратно. Но най-доброто, което съм постигал е някое мимолетно видение.
Бартън пое канапа от ръцете на стареца.
— Какво, по дяволите, е това? Прилича на най-обикновен канап?
Умореното лице на Кристофър отново се озари от тържественост.
— Бартън, това беше желязната щанга на Аарон Нортръп.
Бартън вдигна вежди и го погледна изненадано.
— Мили Боже!
— Да. Истина е. Аз я откраднах. Никой не знаеше какво представлява. Доста се поизпотих докато я открия. Спомняш ли си, беше окачена над вратата на Милгейтската търговска банка?
— Спомням си, разбира се. Сам кметът я постави там. Помня добре този ден. Макар да бях съвсем малък тогава.
— Доста отдавна беше наистина. Сега естествено банката я няма. На нейно място се появи дамска чайна. И това кълбо канап висеше над вратата. Една нощ го откраднах. За другите това нямаше значение. — Кристофър се обърна настрана за да скрие сълзите си. — Никой вече не помни желязната щанга на Аарон Нортръп.
Бартън усети че и неговите очи се навлажняват.
— Бях само на седем, когато това се случи.
— Видя ли го?
— Видях всичко. Боб О’Нейл ревеше с цяло гърло насред улицата. Аз бях в сладкарницата.
Кристофър кимна въодушевено.
— Тъкмо поправях един издъхнал от старост „Атуотър Кент“, когато го чух да крещи. Ревеше като прасе под нож. Сигурно се е чувал на миля наоколо.
Лицето на Бартън светна.
— После видях крадеца да тича. Колата му не можа да запали.
— И тя ще да се е вцепенила от страх като него. О’Нейл крещеше, а крадецът бягаше по средата на улицата.
— А парите се сипеха от хартиения плик в ръката му. Все едно че стискаше бонбони.
— Казват, че бил от чикагските мафиоти.
— Сицилианец. Гангстер от сой. Мернах го като претича покрай сладкарницата. Излязох да видя какво става. Боб О’Нейл стоеше пред банката и викаше колкото му глас държи.
— Минувачите се разбягаха като подплашени магарета.
Бартън се опита да задържи картината в главата си.
— Крадецът тичаше по улица „Фултън“. А малко по-надолу старият Нортръп сменяше каплата на олющения си форд.
— Да, тъкмо бе пристигнал от фермата за фураж. Беше натиснал на банкета желязната капла и вадеше гумата с щанга. — Кристофър протегна ръка и пое нежно канапения вързоп. — Крадецът се опита да мине покрай него и…
— И старият Нортръп подскочи и го прасна по главата.
— Биваше си го старият Нортръп.
— Як мъж беше. Над шест фута висок. От едновремешната порода фермери. Страхотен удар му отпраска на негодника.
— Ръцете му бяха много яки. Че как иначе би се справил с тоя раздрънкан форд. Мисля, че го уби на място.
— Тежка контузия. С желязната щанга шега не бива. — Бартън пое отново навития канап и го поглади с ръка. — Значи това е тя. Желязната щанга на Аарон Нортръп. Банката тогава му брои петстотин долара за нея. Сам кметът Клейтън я закова над вратата на банката. Страхотна церемония беше.
— Целият град беше там.
Бартън пое дълбоко въздух.
— Аз държах стълбата — той потрепери. — Кристофър, стискал съм в ръцете си тази щанга. Позволиха ми да я държа докато Джак Уейкли се покатери нагоре за да забие пирона и после аз му я подадох. В ръцете ми беше.
— И сега е в ръцете ти — рече развълнувано Кристофър. — Това е тя.
Бартън сведе поглед и известно време разглежда канапа.
24 
