35 
— Той идва от слънцето — каза Мийди.
— Да. Видях го преди обед. Главата му е като огромна топка слънчеви лъчи.
— То идва от студа и мрака. Винаги са съществували. Понаучих някои неща, оттук оттам. Но има толкова много, което не зная. Тази борба тук е само малка част от общата битка. Само една миниатюрна област. Война, която се води навсякъде. Из цялата вселена. Затова съществува вселената. За да имат място, където Те да воюват.
— Бойно поле — промърмори замислено Бартън. Прозорецът гледаше към тъмната страна. Неговата страна, на студа и мрака. Бартън го виждаше ясно. Огромен. Безграничен. Главата му се губеше някъде в безкрайността. В дълбините на космоса. Където нямаше живот, нито живи същества, нито пък съществуване. Само вечна тишина и пустош.
А Той — който идваше от кипящите слънца! От пламтящите колосални маси от газ, които радираха космическата тъмнина с потоци от огън. Горящи копия, носещи се през пространството срещу настъпващия мрак. Изпълващи космическата пустош със звук, топлина и движение. Една вечна борба. От едната страна — тъмнина, тишина, космически хлад, неподвижност, смърт. А от другата — кипящата топлина на живота. Ослепителни слънца, зачеване и раждане, самоосъзнаване и съществуване.
Космическите полюси.
— Той е Ормузд — каза внезапно доктор Мийди.
— А отсреща?
— Идещият от мрака и смъртта. Създание на хаоса и злото. Вечният враг на неговите закони, на реда и истината. Древното му име е Ариман.
Бартън гледаше замислено навън.
— Предполагам, че в края на краищата победител ще бъде Ормузд.
— Според легендата Той ще триумфира и ще погълне Ариман. Тази битка бушува от няколко милиарда години. И сигурно ще бушува още няколко милиарда.
— Ормузд Създателят — каза Бартън. — И Ариман Разрушителят.
— Да — рече Мийди.
— Старият град е на Ормузд. Ариман е хвърлил този пласт от черна мъгла, който е изкривил всичко. Илюзията е негова.
Мийди се поколеба за миг, но кимна:
— Да.
Бартън се напрегна. Сега или никога.
— Как мога да се свържа със Скитниците?
Мийди се бореше отчаяно със себе си.
— Аз… — той понечи да отговори, после промени намерението си. Лицето му придоби мрачен вид. — Не мога да ви кажа, Бартън. Ако само имаше някакъв начин да остана такъв, какъвто съм и да запазя дъщеря си…
На вратата се почука настойчиво.
— Докторе, трябва да вляза — обади се разтревожен женски глас. — Важни новини.
Мийди се намръщи гневно.
— Някой от пациентите ми — той отключи нетърпеливо вратата и надникна навън. — Какво искате, по дяволите?
Млада руса жена го избута и влезе в стаята. Имаше изострени черти, страните й бяха побледнели.
— Докторе, дъщеря ви е мъртва. Получихме съобщение от една нощна пеперуда. Била е заловена и убита от другата страна на линията. Малко отвъд неутралната зона, в близост до работилницата.
Мийди се залюля, Бартън и Кристофър слушаха ужасени. Бартън почувства, че сърцето му спира. Момичето беше мъртво. Питър я е убил. Но имаше още нещо, което го накара да се приближи и да затвори вратата с трясък. Последното парче от мозайката бе попаднало на мястото си и той не искаше да губи повече време.
Младата жена, пациентката на доктор Мийди, беше Скитничката, която се разхождаше предишната вечер по верандата на Питър Трилинг. Най-сетне ги бе намерил и то тъкмо навреме.
* * *
Питър Трилинг подритна с крак остатъците. Плъховете дъвчеха шумно. Те се зъбеха един на друг и от време на време се сборичкваха алчно. Той потъна в мисли, малко изненадан от бързината, с която се бяха развили събитията. После закрачи безцелно наоколо, със скръстени на гърдите ръце и сведена глава. Големите бяха твърде развълнувани. Паяците не искаха да се връщат обратно в стъклените буркани. Те припкаха около него, събираха се по лицето и ръцете му, гонеха се из храстите. Тихите им, възбудени писъци дразнеха слуха му, отстрани се носеше веселото бърборене на големите и лакомата врява на плъховете. Всички предвкусваха голямата победа и искаха още.
Той вдигна една пепелянка и машинално поглади хлъзгавата й кожа. Тя е мъртва. С един единствен мълниеносен удар, равновесието между силите се бе променило драстично. Той хвърли змията и се отправи с бърза крачка към улица „Джеферсън“ и центъра на града.
Мислите му възбудено се прескачаха, нови идеи прииждаха на вълни. Дали наистина не бе дошло времето? Настъпил ли бе най-сетне историческият миг?
35 
