13 
— За първи път ли виждате Скитници? — запита го доктор Мийди с изненадан вид. — Искате да кажете, че там, откъдето идвате няма Скитници?
— Няма — отвърна Бартън. Сега вече всички го гледаха учудено. — Какво са те? Та те минаха през стената! През мебелите. През вас!
— Разбира се — отвърна скромно мис Джеймс. — Нали затова ги наричаме Скитници. Защото се скитат навсякъде. И минават през всичко. Не го ли знаехте?
— И от колко време е така? — попита Бартън.
Отговорът въобще не го изненада. По-скоро го изненада спокойствието, с което бе даден.
— Винаги е било така — отвърна мис Джеймс. — Откакто се помня.
— Струва ми се, че Скитниците са съществували винаги — съгласи се доктор Мийди и издиша голям облак дим. — Те са нещо напълно естествено. Какво странно има в тях?
5
Утрото беше топло и слънчево. Росата още не се бе изпарила. Небето се синееше, нямаше ги изгарящите лъчи. Лекият вятър полюшваше клоните на кедрите, които растяха в редица по склона зад масивната каменна сграда. Кедрите хвърляха огромна сянка, заради която на къщата й викаха „Сенчестата“.
От Сенчестата къща се виждаше целият град като на длан. Един единствен път се виеше нагоре, към равната площадка, на която бе построена къщата. Градината й бе грижливо поддържана. Имаше дървета, цветя и дълга дървена ограда, която я заграждаше от всички страни. Зад оградата се виждаха пациенти — едни седяха по пейките, други се разхождаха, някой дори се въргаляха по тревата. Около болницата цареше атмосфера на мир и спокойствие. Някъде във вътрешността й, доктор Мийди се отдаваше на любимата си работа. Сигурно седеше в кабинета си, заобиколен от купища книги, микроскопи, предметни стъкла, рентгенови снимки и реактиви.
В една малка вдлъбнатина, точно под редицата кедри се бе свила Мери. Вероятно оттук са взимали пясък, когато са строили Сенчестата къща. Ала самата къща не се виждаше от мястото където лежеше — скрита зад кедрите и купчината пръст. Долу, в три посоки се бе ширнала долината. А отвъд, нейде в мъгливата далечина се губеше островърхата планинска верига. Безмълвна и неподвижна.
— Продължавай — каза Мери. Тя сви тънките си крака и се намести по-удобно. Слушаше внимателно, стараеше се да не пропусне нито една дума.
— Беше чиста случайност — продължи пчелата. Гласът й беше тънък, едва доловим сред повея на утринния вятър, който разлистваше клоните на дърветата. Кацнала бе на една цветче, близо до ухото на момичето. — Тъкмо оглеждахме района. Никой не забеляза откъде идва. Появи се изведнъж и ние веднага го нападнахме. Жалко че не бяхме повече, отдавна не се е отдалечавал толкова. Всъщност беше на отсамната страна на линията.
Мери потъна в мисли. Един слънчев лъч се заигра в черните й къдрици. Когато зададе следващия въпрос очите й блеснаха.
— Имаш ли някаква представа какво е правил там?
— Никаква. В целия район се усеща някакво невидимо въздействие. Не можем да се приближим. Разчитаме предимно на информация от втора ръка. А както знаеш, тя не е много сигурна.
— Мислиш, че набира отбранителни сили? Или…
— Или по-лошо. Че се готви за открита агресия. Направил е доста контейнери. С най-различни размери. Има някаква зла ирония във всичко това. Нашите съгледвачи загиват в зоната на неговото въздействие. Той събира труповете им и ги използва за храна. Това изглежда го забавлява.
Почти механично, Мери протегна ръка и смачка черния паяк, който претича в тревата.
— Зная, — заговори бавно тя — вчера, след като излязох от играта той използва моята глина за да направи голем. Това е лош знак. Сигурно усеща, че печели, иначе не би рискувал да използва точно моята глина. Знае какви рискове се крият в това. Глината използвана от други е нестабилна. Сигурно съм оставила някакъв мой белег.
— Възможно е наистина да има малка преднина — отвърна пчелата. — Той е неуморим труженик. Независимо от това, когато го нападнахме страхът му бе неописуем. Все още е уязвим. И той го знае.
Мери отскубна стръкче трева и го сдъвка замислено.
— И двете му фигури направиха опит да избягат. Едната почти успя. Бягаше право към мен, към фургона. Но аз не посмях да спра.
— А кой е този мъж? — попита пчелата. — Този човек, който дойде отвън. Направо невероятно е, че е успял да мине през бариерата. Мислиш ли, че може да е имитация? Нещо изпратено отвъд и след това въведено уж като външен фактор? До този момент появата му не е довела до някаква съществена промяна.
13 
