4

Като се увери, че мъжът не направи опит да го последва, Питър Трилинг се изкачи на купчината изпотрошени тухли и чакъл зад къщата. Той премина покрай свинарника, отвори вратата към задния двор, сетне я затвори грижливо зад себе си и се отправи към плевнята.

В плевнята миришеше на гнило сено и тор. Въздухът бе влажен, горещ и неподвижен — като лепкав следобеден чаршаф. Той се изкачи внимателно по дървената стълба без да изпуска от очи къщата — да не би все пак мъжът да реши да го проследи. Покатери се ловко на тавана и се излегна, обмисляйки току-що случилото се.

Допуснал бе грешка. Голяма грешка. Мъжът бе научил от него много, а той нищо. Или поне не бе научил достатъчно. В много отношения мъжът си оставаше загадка. Трябваше да бъде по-съсредоточен, да внимава какво говори и да обмисля всяка дума. Но мъжът можеше да се окаже много полезен.

Питър се изправи и протегна ръка към фенера, който висеше от един ръждясал пирон на тавана. Жълт сноп светлина проряза сумрака на тавана.

Стояха си точно там, където ги беше оставил. Никой не стъпваше тук — това бе неговата работилница. Той се отпусна на влажното сено и постави фенера до себе си. След това се пресегна и внимателно вдигна първата клетка.

Един плъх с блестящи червеникави очи и сплъстена сива козина вдигна острата си муцуна към него. Сви се в дъното на клетката, когато Питър открехна вратичката и посегна към него.

— Хайде — прошепна той. — Ела. Не се страхувай.

Питър измъкна плъха и погали с ръка гърчещото се тяло. Плъхът се озъби, помръдна с нос и подуши пръстите и ръкава на момчето.

— Няма нищо за ядене — каза му Питър. — Искам само да видя колко си пораснал. — Той напъха обратно плъха в клетката и затвори телената вратичка. След това плъзна светлината по останалите клетки, от които надзъртаха същите злобни червеникави очички и помръдващи муцунки. Всички бяха тук. И при това в добро състояние. Тлъсти и охранени. Клетка след клетка се губеха надолу в мрака.

Той се изправи и огледа бурканите с паяци, подредени грижливо в стройни редици по рафтовете. Бурканите бяха натъпкани с паяжини, плътно усукани като сплъстените коси на старица. Паяците се катереха мързеливо един по друг, мъхестите им тела проблясваха на светлината на фенера. Питър бръкна в една кутия и извади шепа изсъхнали пеперуди. С опитни движения той сипа по малко във всеки един от бурканите, като внимаваше някой от паяците да не се измъкне.

Остана доволен от проверката. Изгаси фенера и го окачи обратно, след това се спря и погледна навън, през яркия отвор на вратата.

Слезе долу по стълбите, взе клещите от тезгяха и продължи работата по остъкления аквариум за змии. Като се имаше предвид, че за първи път се захващаше с нещо подобно, не изглеждаше никак зле. Надяваше с течение на след времето, като придобие повече опит, да се справя по-бързо.

Измери рамката и изчисли размера на стъклото, което ще му е необходимо. Къде би могъл да намери прозорец, който не служи за нищо? Може би в старата сушилня, в която никой не влизаше откакто миналата пролет покрива се схлупи? Той остави молива, грабна подпряната на вратата тояга и излезе под знойното слънце.

Докато тичаше през двора сърцето му блъскаше от вълнение. Всичко се развиваше чудесно. Бавно, но сигурно той печелеше територия. Разбира се, появяването на този мъж би могло да обърка всичко. Ще трябва да направи каквото е необходимо, та тежестта му да не попадне на отвъдния край на Везните. Никой не би могъл да предвиди ефекта на тази допълнителна тежест. Питър се надяваше, че ще е минимален.

Но защо бе дошъл в Милгейт? В душата му се прокрадна съмнение. Сигурно имаше някаква причина. Тед Бартън. Ще трябва да поразучи. Ако се наложи, ще го премахне. Но по-добре ще е, ако успее да го привлече на…

Нещо избръмча. Питър извика и се хвърли настрана. Заслепяваща болка прониза шията му, друга подобна го прободе в китката. Той се затъркаля по знойната трева, като крещеше и размахваше ръце. Вътре в него се блъскаха гигантски вълни на ужас, Питър правеше отчаяни опити да се зарови в твърдата земя.

  9