8 
— Откога, — запита той предпазливо — знаеш за бариерата?
— Какво искаш да кажеш? — отвърна момчето. — Винаги съм знаел за нея.
— И всички ли тук знаят за нея?
Момчето се засмя.
— Разбира се че не. Ако знаеха… — той внезапно млъкна и отново сведе поглед. Бартън бе загубил малката преднина, момчето отново бе стъпило на здрава почва, задавайки въпроси вместо то да отговаря. Знаеше повече от Бартън и двамата го осъзнаваха.
— Ти си едно много умно момче — рече Бартън. — На колко си години?
— На десет.
— Как се казваш?
— Питър.
— Винаги ли си живял тук? В Милгейт.
— Аха — гърдите му се повдигнаха. — Къде другаде?
Бартън се поколеба.
— Напускал ли си някога града? Минавал си от другата страна на бариерата?
Момчето сбърчи вежди. Нещо се бореше в него, Бартън усети, че е докоснал някаква струна. Питър закрачи неспокойно из стаята, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на избелелите дънки.
— Ами да. Доста пъти.
— И как минаваш през бариерата?
— Има си начини.
— Искаш ли да ги сравним с моите? — предложи Бартън. Но момчето не се хвана на примамката.
— Мога ли да видя часовника ти? — запита то. — Колко камъни има?
Бартън свали часовника си и му го подаде внимателно.
— Двадесет и един.
— Хубав е — Питър го завъртя. Погали го нежно, след това го подаде обратно. — Всеки нюйоркчанин ли има такива часовници?
— Всеки, който е някой.
Питър замълча, след това каза:
— Не мога да спирам времето. Поне не за дълго — не повече от четири часа. Но скоро ще мога да го правя за цял ден. Какво мислиш за това?
Бартън не знаеше какво да мисли.
— Какво друго можеш да правиш? — запита той уморено. — Това не е нещо кой знае какво.
— Мога да заповядвам на неговите създания.
— Чии създания?
Питър сви рамене.
— Неговите. Сигурно знаеш. На този, който е на отсамната страна. С протегнатите напред ръце. Не оня със светлата коса, дето е като металическа. Другият. Не си ли го виждал?
Бартън реши да рискува.
— Не, не съм.
Питър го погледна изненадано.
— Трябва да си го виждал. И двамата трябва да си ги виждал. През цялото време са там. Понякога се изкачвам нагоре по пътя и сядам на една издатина, от която и двамата се виждат много добре.
Известно време Бартън се чудеше какво да каже.
— Ще ме вземеш ли някой път с тебе?
— Много е красиво — страните на момчето поруменяха, обхванат от ентусиазъм той забрави всякаква предпазливост. — В ясни дни лесно се различават и двамата. Особено онзи — на отвъдната страна. — Той се изкиска. — Смешна работа. В началото направо ме побиваха тръпки. Но после свикнах.
— Знаеш ли как се казват? — запита напрегнато Бартън, мъчейки се да открие и най-малката следа здрав разум и логика в думите на момчето. — Кои са те?
— Не зная — Питър се изчерви още повече. — Но някой ден ще открия. Трябва да има някакъв начин. Разпитвах съществата от най-ниското ниво, но и те не знаят. Направих дори един специален голем, с двойно по-голям мозък, ала и той не можа да ми каже. Може би ти ще ми помогнеш. Бива ли те с глината? Имаш ли опит? — той се приближи към Бартън и снижи глас. — Тук никой нищо не знае. Но има и подмолна опозиция. Нуждая се от помощ…
— Аха — едва успя да изговори Бартън.
Божичко, в какво се беше забъркал?
— Искам да проследя някой от Скитниците — продължи с развълнуван глас Питър. — Искам да разбера откъде идват и по какъв начин се появяват. Ако ми помогнеш, може би поне това ще открием.
Бартън беше направо парализиран. Какви бяха тия Скитници и какво отношение имаха към всичко това?
— А… хм… като заработим заедно… — поде той неуверено, но Питър го прекъсна.
— Дай да ти видя ръката — той сграбчи ръката на Бартън и започна внимателно да изучава дланта. После внезапно отскочи с пребледняло лице.
— Ти ме излъга! Нищо не знаеш! — в гласа му Бартън долови паника. — Ама абсолютно нищо!
— Разбира се че знам — безуспешно се опита да го увери Бартън. Момчето го гледаше с отвращение и неприкрита враждебност. То се извърна рязко и отвори вратата към хола.
— Нищо не знаеш — повтори Питър с гняв и съжаление. Той се спря на прага. — Но аз зная нещо.
— Какво е това нещо? — запита Бартън решил да отиде докрай.
— Нещо, което ти не знаеш — устните на момчето се разтвориха в загадъчна усмивка. Очите му гледаха лукаво.
— Какво е то? — настоя Бартън с пресипнал глас. — Какво е това нещо, което ти знаеш, а аз не зная?
8 
